Много отдавна в едно село живеел един старец. Вече почти не виждал, чувал трудно, ръцете и коленете му треперели. Трудно му било да държи дори лъжицата, като се храни, и затова често разливал супата или ястието по масата. Неговият син и снаха му често го навиквали за това, а накрая, за да не цапа, престанали да му слагат да се храни с тях, а го натирили в ъгъла зад печката, на едно трикрако столче – там му давали дървена лъжица и пръстена паница с ядене, да им се махне от очите. Само че един ден той изпуснал паницата на пръстения под, тя се счупила и синът и снахата му се нахвърлили върху него – колко бил изкуфял и некадърен, що ли Господ не го прибере от този свят, та да се куртулисат от него и да видят бял ден... И за да не троши повече, освен дървената лъжица му дали и дървена копанка, в която до този ден слагали трици за пилетата – измили я надве-натри и в нея вече му сипвали да яде.

Минала седмица и един ден синът и снахата видели своето петгодишно момченце да дялка парче дърво на двора. Баща му го попитал:

– Какво ще правиш от това дърво?

– Копанка ще правя – отговорило момченцето. – Та когато остареете, да има къде да ви сипвам да ядете...