В едно царство старият цар отстъпил трона на сина си и тръгнал да странства по света. Младият цар изведнъж се видял на върха на богатството и на славата, капризите му се изпълнявали още преди да ги изрече, пред себе си виждал само покорно приведени глави и гърбове, помръдването на пръста му означавало живот или смърт за многобройните му поданици. Най-обичал в празнични дни от паланкина си да приветства прострялата се в прахта тълпа, която възнаграждавал за покорството с шепи жълтици. А който не свеждал глава, тутакси бил обезглавяван от следващия го неотстъпно палач.

Един ден царското шествие пак се движело по главната улица, когато срещу носилката се задал изправен и достолепен, макар и облечен в дрипи, старец. Палачът веднага побързал към непокорния, но когато вече щял да замахне с меча, викът на царя го спрял. Познал младият владетел своя баща, втурнал се към него, паднал на колене и целунал прашния край на скитническата му роба:

– Колко се радвам, че се върна, тате!

– Не, не съм се върнал, просто моят път минава през твоите владения...

– Но те са и твои! Да знаеш колко ми е мъчно да те гледам в тези жалки дрипи! Ето, сега моят ковчежник ще ти насипе в кемера толкова жълтици, колкото можеш да носиш!

– Не, сине, не ми трябват нито одежди, нито жълтици. Нахрани ме и ми дай няколко монети да си купувам хляб през следващите дни – рекъл старецът и му протегнал дървената чашка, с която събирал подаяния от минувачите. Младият цар веднага заповядал на ковчежника си да напълни чашата и сам сипал в нея шепа жълтици. Изненадал се, защото златото звъннало в дъното на чашата и изчезнало, и тя, както и преди, си останала празна. Започнали да сипват жълтици с две ръце, после с кожените торби, докарали цели коли със златни монети, с кринчета гребели и сипвали в малката чашка, но тя все си оставала празна. И царят възкликнал:

– Татко, знаеш, че нищо не ще пожаля за теб, цялата хазна ще изпразня, ако трябва, но не разбирам каква е тази работа - хиляди жълтици сипахме в твоята чашка, а тя все си остава празна!

– Радвам се, сине, че се замисли над този въпрос само след няколко хиляди жълтици. Рано разбра за какво става дума. Защото аз се отказах от всичко, от царството дори, и хвърлих в чашката богатство, здраве, младост, всичко, което имах, но, както виждаш, тя, както и преди, е празна. Защото това е чашата на нашите желания и заслепяващата жажда да я напълним ни отнема всичко, което имаме... Целия си живот може да хвърлим в нея, но пак не ще я напълним...

".....Рано разбра за какво става дума. Защото аз се отказах от всичко, от царството дори, и хвърлих в чашката богатство, здраве, младост, всичко, което имах, но, както виждаш, тя, както и преди, е празна. Защото това е чашата на нашите желания и заслепяващата жажда да я напълним ни отнема всичко, което имаме... Целия си живот може да хвърлим в нея, но пак не ще я напълним...'

Това сигурно е много стара притча, тъй като човешката алчност не е от вчера или от днес...В последно време започнах да си мисля за това - трябва ли да бъдем лишени от всичко, трябва ли да преминем през Апокалипсиса, за да се променим и да престанем да виждаме щастието само в притежаваните от нас вещи, във външния блясък, който скрива същността на истинските неща? Продължавай да вадиш от дъното на познанието тези бисери на мъдростта! Благодаря ти!