Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2010 15:05 - РАЗКАЗ ЗА БАГДАДСКИЯ РАЗСИПНИК, ПОТЪРСИЛ СЪКРОВИЩЕ В ЕГИПЕТ
Автор: hikma Категория: Други   
Прочетен: 4518 Коментари: 4 Гласове:
3

Последна промяна: 27.01.2010 19:41


Разказът по-долу е от Маснави, най-ценната и известна творба на Мевлана Джалалуддин Руми. Напомня ли ви за “Алхимикът” на Паулу Коелю ;) Вече в няколко романа откривам вариации на сюжета от разказа или по-точно на поуката, която се извлича от него. За пълнота привеждам и една статия на проф. дфн Цветан Теофанов за Мевлана...

image
Разказ за багдадския разсипник, потърсил съкровище в Египет

Имало един разсипник, комуто се паднало в наследство богато имане. Но той изял и пропилял цялото си наследство и останал гол-голеничък. И бездруго наследството е нещо коварно. То не ощастливява този, който го оставя – наследството му остава, но човекът си отива от този свят. Наследникът му пък не знае цената на имането, което наследява, понеже го придобива лесно – не е работил, не е вложил непосилен труд. Така и ти, човече, поради това, че Аллах ти го е дал наготово, не знаеш цената на живота си. Парите на разсипника се стопили, топовете плат изчезнали, и къщите му дори изчезнали. Останал като бухал в разрушен дом. “Господи! Ти ми даде имане, хляб, прехрана, но аз всичко пропилях. Сега ми дай поне насъщния, ако ли пък не – по-добре ми вземи душата”, примолил се той. Като си излял мъката, продължил да се моли “Господи, спаси ме, помогни ми!”

Колко хора плачат, ридаят и се молят! И молитвите им се издигат до небето. Жалбите на грешника се издигнали до висините на този красив небосвод и ангелите също започнали да се молят пред Всевишния: “Всемогъщи Аллах, Ти, който чуваш всяка молитва! Покорният Ти раб се моли, той няма друга опора освен Теб. Ти, който на всички помагаш, към Когото се обръща всеки, изпаднал в беда..."

Аллах ги прекъснал: “Не му се случва всичко това, за да бъде презрян той. Това, че късно му давам исканата добрина, е в негова полза. Нуждата го накара да се отърси от заблуждението и да се насочи към мене, хвана го тя за косата и го доведе при мене. Ако му дам това, което иска, пак ще изпадне в заблуждение и ще си отиде. Сега той плаче и се вайка с думите: “Господи, на който се осланят всички, Ти, който помагаш на бедните!” – окаян е, но нека си плаче и нека ридае. Неговият глас ми е приятен. Когато той казва “Господи!”, когато разкрива тайните си, ми става приятно.”

Ето затова вярващите не могат да постигнат бързо щастие. Но има ли някой, който да е отворил тази раздаваща опрощение врата и да не е бил удостоен с хиляди блага?

Една нощ човекът чул в съня си глас, който му казал: “В Египет ще станеш богат. Иди в Египет, там сполуката ти е сигурна. Аллах изпълни желанието ти. Той чу молбите ти. На еди-кое си място има голямо съкровище. Затова трябва да идеш в Египет.” Вдигнал се тоя човек и от Багдад отишъл чак в Египет. Като пристигнал там, надеждата му се засилила, но и желанията – също. А нямал вече никакви пари, за да се прехранва. Решил да проси: “Нощно време тихичко ще се измъквам, няма да ме забележат в тъмното и ще прося”, казал си той. С тази мисъл излязъл навън и започнал да ходи от място на място. Веднъж на улицата го хванал един пазач. Започнал да го налага с юмруци и с тояги по гърба, а на горкия човек стомахът му се бил свил от глад.

По онова време народът теглел много от крадци. Халифът бил заповядал когото видят нощем да броди из улиците, дори да е от неговите хора, да го хванат и да му отрежат ръцете. И ето, пазачът хванал човека да броди по никое Време през нощта, здравата го натупал и го изпонаранил целия. Беднякът завикал с цяло гърло: “Не ме бий, ще ти кажа истината!” Пазачът престанал да го бие и го заразпитвал: “Защо си излязъл нощем на улицата? Ти не си тукашен, странник си, Вижда се. Говори истината, без да криеш нищо!” Човекът казал: “Нито съм учен, нито съм злодей. Чужденец съм в Египет, от Багдад съм.” И той разказал съня си – онази история със съкровището. Пазачът повярвал, че казва истината. От думите му обаче се подразбирало, че вътрешно е неспокоен. Душата намира покой и тишина от добрата дума, както жадният утолява жаждата си с вода. Тогава пазачът рекъл: “Да, ти не си нито крадец, нито лош човек. Добър човек си ти, но глупав и смахнат. Повярвал си на един сън, хванал си се за една празна надежда, изминал си толкова път и си дошъл чак тук. “Нямаш ли ум и разум, човече? Години наред аз пък сънувам, че в Багдад има едно съкровище, заровено на еди-кое си място, В еди-коя си махала...” И не изрекъл още това пазачът, странникът се сепнал, защото пазачът назовал точно неговата махала.

После пазачът добавил: “Иди, ми казват, там, в къщата на еди-кого си е това съкровище!” Странникът още повече се сащисал. Защото този човек посочвал точно неговата къща. Пазачът продължил: “Много пъти сънувах това. Казаха ми, че В Багдад има такова съкровище, но аз не се хванах за тази надежда и не помръднах от мястото си. А ти, без изобщо да се замисляш, си тръгнал и си дошъл дотук по следите на един сън.” Човекът си казал: “Съкровището е било в дома ми, а защо аз съм живял в него беден, защо съм хленчел? Всъщност край съкровището си съм умирал от бедност. В какво заблуждение съм бил изпаднал!”

От тази добра вест странникът се опиянил, забравил всичките си грижи. Изрекъл наум хиляди благодарствени молитви. Молейки се на Аллах, странникът изминал обратния път от Египет до Багдад. Най-после се завърнал вкъщи и намерил съкровището. С благословията на Всевишния му потръгнало. Аллах превръща всяка заблуда и всяко отклонение в път към вярата. По такъв начин нито един добър човек не изпада в отчаяние и нито един окаяник не остава без надежда.
image

Гениалният учител със сияещото сърце

Проф. дфн Цветан Теофанов

Осем века след епохата на Мауляна Джалалуддин Руми (1207–1273) ние отново и отново се връщаме при този гениален и премъдър Учител на човечеството, за да озари със своето сияние пътя ни и да ни избави от духовните ни болести и лутания.

А неговата светлина е светлината на изгарящия от любов човек. Ние много сме чели и много сме информирани, но малко знаем, и отиваме при него като палави и недорасли осемстотингодишни деца, блажени в своето невежество.

Ние познаваме много повече космоса, отколкото необята на собствения си дух. И колкото повече материята ни приковава към земята, толкова повече духът ни се изплъзва от нейната клетка и се извисява към мистичното във всемира на Божия свят.

И уж живеем в епоха на глобализъм, а сме разтърсвани от конфликти и противоречия, и единствено любовта е онази, която може да ни обедини.  

Руми бил около четирийсетгодишен, когато започнал да проповядва мистичното си учение. Той избрал псевдонима Руми, защото сборът от цифровите еквиваленти на буквите, от които е съставена тази дума, се равнява на 256, а това съответства на корена НУР. И на персийски, и  на арабски този корен предава значението "светлина".

Тайнственият дервиш Шамсуддин Табризи (Слънце на вярата от Табриз) вдъхновил много негови стихове, както и  методите и формите, които щели да се утвърдят в Ордена Мевлеви. След три години дервишът изчезва и и повече никой не чува за него.

Синът на Руми го смятал за "посланика на неведомия свят" – самия  Хидр, тайнствения патрон и ръководител на суфиите, който предава своето послание и изчезва от полезрението на обичайните възприятия.

Руми става поет именно в този период. Въпреки че го смятат за един от най-великите персийски поети, за него поезията е била само помощно средство. Той я е смятал само за отражение на истината – на онази необятна вътрешна реалности, която е нарекъл любов.

Руми пише, че истинската любов е мълчалива и е невъзможно да се изрази с думи. Въпреки че поезията му е била призвана да въздейства на хората по магичен начин, Руми никога не я смесвал с онази същност, на която словесното изкуство било само бледо отражение.

Същевременно мистикът я смятал за средство, с помощта на което можел да изрази реалните си чувства и да ги предаде на хората, за да се докоснат до висшия свят. Той казва, че идват при него и ги обича. Именно за тях, а не за себе си изрича стихове. Поезията е единственото угощение, което издигнатият дух може да предложи на своите гости – обикновените хора, приковани към материалния свят.

Един от ключовете към цялостното учение на Джалалуддин Руми е история, разказана в неговото Маснави – за багдадчанин, който обеднял и се обърнал към Всевишния с горещ зов за помощ.

Тогава му се явил сън, че еди-къде си в Кайро има заровено съкровище. Пристигнал там, но скоро го задържали, защото го взели за крадец, и когато разказал на стражата своята история, човек от тях споделил, че и той сънувал сън, как в Багдад, на еди-коя си улица, в дома на еди-кого си има съкровище, но не е толкова глупав, да вярва на сънища. И споменал улицата и името на същия багдадчанин, който се завърнал в своя град и действително открил съкровището, заровено под собствената му къща.

Съкровището е скрито в самите нас, но за да се доберем до него, трябва да се отчуждим от себе си и да попаднем на чужденец, който да ни посочи пътя. Ролята на Учителя се състои именно в това, да подбуди ученика („търсача”) той да се завърне при самия себе си, в лоното на собствения си дух. 

Размислите на Джалалуддин Руми са съвкупност от идеи, които целят да помогнат на Ученика (Търсача) да осъзнае временната си откъснатост от същинската реалност, въпреки че и обикновеният делничен живот може да му изглежда действителен. Всичко, което виждаме, чувстваме и преживяваме във всекидневието, е само малка част от велика цялост. Някои нейни измерения можем да постигнем единствено като положим усилия.

За да обясни тази истина, Джалалуддин Руми използва няколко аналогии, една от които е свързана с дейността. Той казва, че съществува всестранна и едностранна (еднопланова) дейност.

В обикновения сетивен свят  ние сме свикнали да забелязваме само едностранната дейност. Например ако няколко човека правят шатра, едни от тях шият, други произвеждат въжета, трети ги сплитат.

Всички те заедно извършват всестранна дейност, въпреки че всеки от тях е зает с индивидуалната си (еднопланова) работа. Ако се има предвид производството на крайния продукт – шатрата, от значение в случая е  всестранната дейност на цялата група.

В определени случаи, продължава Руми, животът трябва да се разглежда едновременно и като цялост, и как отделна част. Постигането на хармония с целостта, т.е. с всестранното функциониране на живота, е изключително важно по пътя към озарението.

Отношението към обикновения живот се подлага на преосмисляне. Вътрешната човешка жажда се тълкува като естествен инструмент, присъщ на ума и предназначен да служи за постигане на истината.

Руми учи, че в действителност хората не могат да се справят със своите желания. Вътрешната им жажда избликва в стотици желания, които те смятат за свои потребности. Както показва опитът, тези желания не почиват на реална основа, защото дори да се осъществят, жаждата отново остава.

С помощта на духовните упражнения и усилия ученикът развива в себе си способността да вижда предметите и явленията по нов начин. Неговото поведение в познатите ситуации става различно. Той постига по-дълбокия смисъл на подобни съвети: „Пазете бисера, а не раковината.

Не във всяка раковина може да се открие бисер. Планината е много по-голяма от рубина”. Мъдростта е причина онова, което изглежда почти банално за обикновения човек, изведнъж да се изпълни със смисъл за суфия. В скритите дълбини на конкретния предмет той открива връзка с обекта на своите търсения и на своята любов. Онова, което може да изглежда като камък, казва Джалалуддин Руми, развивайки тази тема, за посветения е бисер.

Сега Търсачът разбира колко трудно е усвояването на духовния опит. Ако той устои на изпитанията и постигне необходимата степен на концентрация, ще се извиси до равнище, при което понякога ще го навестява вдъхновение.

Ако стигне до екстатично състояние, ще открие, че радостното, изпълнено със смисъл усещане за съвършенство идва не за дълго и че той не може да го контролира. Тайната  има защитна броня: „Размишлявай за духовното колкото искаш – то ще те отмине, ако нищо не струваш.

Пиши за него, гордей се с него, тълкувай го – то не ще ти донесе никаква полза и ще ти се изплъзне. Но ако види твоята съсредоточеност, то може да се окаже в ръцете ти, подобно на опитомена птица. Духовното прилича на паун, който не ще стои на неподходящо място.”

Само преминавайки през този стадий, суфията може да говори за пътя с други хора. Ако той се опита да стори това по-рано, „духовното ще му се изплъзне”.

В това отношение е необходимо да се запазва постоянно равновесие, иначе всички усилия могат да пропаднат.

Джалалуддин Руми отбелязва, че умът е тънка мрежа, която трябва да се приведе в такова състояние, че да задържа своята „плячка”. Мрежата може да се разкъса и от твърде голяма любов, и от твърде голямо противодействие, но „никога – от практика”.

С пробуждането на  вътрешния живот на човека започват да работят петте вътрешни чувства, петте сетива, които донякъде напомнят физическите, но не повече, „отколкото медта напомня за златото”. Т. к. различните хора притежават различни способности, суфиите на този етап в някои отношения са дозрели, а в други – не дотам.

За някои вътрешни способности и особени качества е характерно хармоничното и паралелно развитие. При това емоционалното състояние може да се мени, но неговите промени нямат нищо общо с промените, на които са обречени недозрелите хора.

Емоционалното състояние става част от реалната личност, а вместо грубите обичайни емоции започват да се редуват и да си взаимодействат емоции от висш порядък. Познатите ни емоции се смятат само за тяхно отражение.

Суфийската концепция за мъдростта и невежеството сега се променя. Джалалуддин Руми я формулира по следния начин: „Ако човек стане напълно мъдър и напълно се избави от невежеството, тази мъдрост би го разрушила. Следователно невежеството е похвално, защото се редува с мъдростта и така й помага, както денят и нощта взаимно се допълват”.

Взаимодействието на противоположностите е още един важен въпрос, на който суфизмът обръща внимание. Когато се примиряват външно противоположни явления, личността не само става съвършена, но и излиза от рамките на познатите ни човешки възможности.

Сега суфият придобива определена проницателност, която се отъждествява с развитието ва безпогрешна интуиция. Имитаторите, назоваващи себе си суфии, особено се боят от това, защото истинският суфий ги вижда, сякаш са прозрачни.

Чувството на равновесие на суфия му подсказва доколко подражателят може да бъде полезен за суфизма. Джалалуддин Руми говори за тази функция в Маснави:

Подражателят е подобен на канал. Самият той не пие, но може да напои жадния.

В зависимост от придвижването на суфия по пътя той все по-ясно разбира огромната трудност, сложност и дори опасност на този път, особено ако търсещият забрави указанията на Учителя.

Маснави описва такава ситуация с помощта на притча: „Лъв проникнал в обор, изял бика, който там намерил, и останал да седи на неговото място. В обора било тъмно и когато стопанинът влязъл, започнал опипом да търси бика. Ръката му докоснала тялото на лъва, който си помислил: „Ако бе светло, човекът би умрял от страх. Той ме гали само защото ме взима за бик.”

Разбирането на истинския смисъл на необяснимите събития е още един плод на суфийското развитие. Защо например определени етапи на мистичната подготовка отнемат на едни хора повече време в сравнение с други, въпреки че полагат повече усилия?

Джалалуддин Руми иллюстрира постигането на един от аспектите на живота, който замъглява цялата пълнота на проявленията на действителността и рисува пред нас невярна картина на целостта: „Двама просяци застанали пред вратите на някакъв дом.

На единия веднага дали къшей хляб и той си отишъл. Другия накарали да чака. Защо? Първия просяк не се харесал на стопаните и получил клисав хляб. Втория трябвало да почака, докато изпекат за него пресен хляб.”

Този разказ илюстрира идеята, която често се среща в суфийските извори: във всяко събитие се съдържа поне един неведом за нас момент. Въпреки това всички ние формираме своите съждения на основата на несъвершен материал. По този повод Джалалуддин Руми казва: „Вие принадлежите на света на измеренията, но сте дошли оттам, където няма никакви измерения. Затворете първия дюкян, време е да отворите втория.”

Подходът към целия живот, към цялото творение става всеобхватно. В Маснави се казва, че „майсторът е скрит в своята работилница”, скрит е в своята дейност, която е изтъкала завеса около него. Работилницата е царство на светлината, а всичко извън нея е царство на мрака.

Положението на суфия като човек, притежаващ огромна проницателност в мирските дела и по-ясно виждащ целостта, която може да противоречи на частните явления, разкрива пред нас възможностите на потенциалното могъщество.

Но суфият може да се възползва от това могъщество само ако се намира в тясна връзка с осталите творения: на първо място – с другите суфии, после – с човечеството и, накрая, с цялото творение. Неговите способности и самото му битие встъпват в нов вид отношения.

При него идват хора и той разбира, че напълно е възможно дори онези, които се подиграват на религията, да са дошли по-скоро да научат нещо, отколкото да доказват своята правота и  превъзходство. В голяма част от произтичащите събития суфият съзира известна разновидност на въпросите и отговорите.

Посещението при мъдреца той разглежда като молба – „научи ме!”. Гладът също може да подбуди човека към търсене и молба – „дайте ми храна!”. Въздържането от храна може да бъде отговор, при това – отрицателен. Джалалуддин Руми посочва, че отговорът за глупеца е мълчанието.

Мистикът може да предаде част от мистичния си опит на определени хора – на отделни ученици, подготвени от предишния си опит за подобно развитие. Понякога това става с помощта на съвместни упражнения по съсредоточаване, чието прилагане може да се развие в новия мистичен опит.

Джалалуддин Руми казва на своите ученици: “Отначало озарението идва при вас от посветените. Това е имитация. Но когда то започва да идва често, това вече е постигане на истината”.

На много етапи по пътя на суфийского изглежда сякаш той не забелязва преживяванията на другите или е откъснат от обществото в известно отношение.

Всъщност той вижда истинското съдържание и смисъл на ситуацията, частично скрит от останалите посредством външните й проявления. Суфият действа по най-добрия начин, въпреки че не винаги е способен да обясни защо е изрекъл дадени думи или е постъпил именно така.

В Фихи ма фихи Джалалуддин Руми описва подобна ситуация. “Някакъв пиян человек видял царя да минава, яздейки много скъп кон и се изказал не особено ласкаво за жребеца. Царят се разгневил и заповядал да го доведат.

Човекът обяснил следното: “В това време някакъв пиян мъж стоеше на покрива. Не бях аз, защото него го отведоха.” Царят останал доволен от отговора и го възнаградил.” И пияният, и трезвият човек са един и същ суфий.

Намирайки се в контакт с истинската реалност, той постъпил по определен начин, в резултат на което получил награда. Той също така изпълнил определена задача, обяснявайки на царя, что хората не винаги могат да отговарят за своите постъпки. Освен това, той дал на царя възможност да извърши добро дело.

Суфиите се обявяват против интелектуалците и представителите на схоластичната философия отчасти защото смятат, че техните ограничени методи за подготовка на ума са вредни не само за последователите им, но и за всички останали.

По същия начин суфизмът не одобрява онези, които смятат всички събития за резултат от действието на интуицията или на аскетичната подготовка. Джалалуддин Руми настоява за хармонично равновесие на всички човешки способности.

Суфизмът развива богата и сложна терминология, и стиховете на Джалалуддин Руми изобилстват както от познати, така и от особени варианти на първоначално утвърдените термини.

Например в своята трета голяма книга Диван-е Шамс-е Табризи той разкрива някои концепции за мисленето и дейността, които се проектират в съзнанието на участниците в тайните срещи на дервишите. Учението за битието на суфия в “мисълта и действието” се излага в екстатични стихове:

Присъедини се към братството, стани подобен на тях и ще почувстваш радостта от реалния живот. Мини по разрушената улица и погледни изпадналите в смут (стопаните на "руините"). Затвори и двете си очи, за да се научиш да виждаш с вътрешното зрение. Разтвори душата си, ако търсиш обземане. Защо заради голяма зестра да се жениш за старица – за три къшея хляб в робство да се  продаваш защо?

Приятелят ще се върне в нощта – вечерта нищо не яж и не пий. Кръжи в компанията на добрия Водител – влез в Кръга. Дълго ли ти ще кружиш? Предлагат ти - забрави за този живот, опри се на добротата на Пастиря... Мисли само за Създателя на мисълта, забрави за останалото – да се мисли за “живота” е по-добре, отколкото да се мисли за хляба. Защо спиш в затвора, когато наоколо е просторът на Божията земя? Отхвърли обърканите мисли и ще видиш скрития отговор. Мълчи и ще овладееш  езика на безсмъртието. Забрави за "живота" и за “света" и ще видиш  Живота на Света.

Невъзможно е реалността на суфийското битие да се  анализира със средствата на по-ограничените методи на непоследователното мислене, но тази поема донякъде може да се смята за обобщение на учението на Джалалуддин Руми.

Авторът описва общността, посветила се на онази реалност, по отношение на която видимата реалност е само бледо копие. Това знание идва в резултат на контактите с другите и на участието в общата дейност, но не по-малко важни са индивидуалното мислене и дейност.

Истински важното се случва едва след като мисленето се насочи в съответното русло. Търсачът трябва да "разтвори душата си" в очакване на обземането, а не пасивно да се надява на благодат. "Старицата" е цялата съвкупност от преживявания в този свят. Те са само отражение на висшата реалност, която не може да се сравни с мнимата действителност. Хората продават потенциалните си възможности за "трите къшея" на обикновения живот.

Приятелят ще дойде в нощта, когато всичко се успокоява и автоматизираното  мислене не тревожи човека. Суфият се издига в напълно различна реалност – не онази, около която човечеството кръжи и му се струва, че именно тя е истинската.

Джалалуддин Руми би си останал обикновен учител, ако не го бяха обзели пламъците на Божествената любов и не бе започнал да изрича огнени слова: „Искам сърцето да изгори – това изгаряне е всичко. То е по-скъпоценно от империята на света, защото зове Бог в нощта.”

Животът му се изчерпва с няколко, но трагични и съдбовни думи: „Бях зелен, узрях и изгорях.”  Всъщност пламъците, в които е изгарял, горят и до днес и разкриват пред нас прозренията на големия мистик.


 




Гласувай:
3
0



1. panazea - Blagodarq ,
24.01.2010 13:31
che spodeli tazi mydrost s nas!
цитирай
2. fracla - Отново
24.01.2010 21:38
Отново прекрасно!Най-ценното, което човек има, е самият себе си! Благодаря, че отново имах възможност да се докосна до тази мъдрост!
цитирай
3. hikma - Поздрави
25.01.2010 09:03
Вчера гледах (донякъде) екранизацията на "Вероника решава да умре" по романа на Паулу Коелю. Разбира се, че книгата е несравнимо по-добра, една от любимите ми е. Екранизацията на "Портретът на Дориан Грей" е сравнително по-добра... Поздрави, хубави дни ви пожелавам...
цитирай
4. анонимен - От поинтересувалият се
29.01.2010 19:58
Благодаря :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: hikma
Категория: Други
Прочетен: 1010524
Постинги: 262
Коментари: 1535
Гласове: 5413
Архив