Обичаше децата...

Всички деца. И то много.

И познати, и непознати, и роднински или не.

Обичаше много децата...

И хубавите, и грозничките. И здравите, и болните.

Обичаше много децата...

Имаше място за всички в неговото сърце. Милосърдието му беше достатъчно за всички.

Ибн Аббас разказва:

Имаше едно малко момиченце. Беше болно. И то много. Болестта беше напреднала.

С много любов се обърна Пратеникът към малкото момиченце.

Детето страдаше.

Взе го в прегръдките си. Нежно обхвана малкото телце. Сълзи се стичаха от очите на любимия Пратеник.

Близо час го държа в скута си. Секнаха болките на малкото момиченце. С това огромно щастие пое пътя си нататък.

Пратеникът положи на земята починалото в ръцете му момиченце.

Умму Еймен се разплака на висок глас. Пратеникът й забрани, а тя отговори:

“Видях, че и вие плачете.”

Пратеникът отговори:

“Моят плач не е от липса на търпеливост. Аз плача от милосърдие и тихо. Вярващият търси благо във всяка ситуация, следва доброто. Предаването на душата на Аллах е благо и ето защо вярващият  възхвалява Всевишния.”

Пратеникът играеше с децата. Включваше се в тяхната игра. Шегуваше се с тях.

На говеещите деца обръщаше специално внимание…

Стараеше се да отстранява трудностите пред новозапочналите това богослужене.

Забавляваше ги за да минава времето по-бързо и за да забравят глада си.

По обяд започваше неговото топло отношение към децата, защото тогава се усещаха трудностите на говеенето.

Занимаваше ги с различни неща.

Говеенето беше богослужене, трудно за спазване от децата.

Когато видеха, че им се обръща повече внимание, децата щяха да искат да продължат да говеят.

Получаването на различни подаръци насърчава децата да обикнат говеенето и в тяхната памет то няма да е свързано единствено с глада и жаждата.

В малкия свят на детето говеенето ще заеме своето място като причина за повече внимание, повече похвали и подаръци.

Пратеникът беше внимателен във всяко отношение. Не обичаше грубите разяснения не само по темите, свързани с богослуженето и морала, но и по всяка друга тема…

Пратеникът вървеше редом с другарите си.

Видя плачещо дете. Насочвайки се веднага към детето, каза на достопочтения Юмер:

“Прегърни детето, успокой го, защото се е загубило.”

Пратеникът не оставяше нито едно плачещо дете без внимание. Веднъж когато дойде при достопочтената Айше, чу детски плач. Веднага се заинтересува:

“Защо плаче това дете, направихте ли му рукйе [молитва, зов срещу уроки].”

Чрез въпроса си Пратеникът казваше, че плачът на детето може да е породен от урочасване.

Пратеникът съветваше да не се разплакват децата. Знаем, че е скъсявал молитвата намаз, за да осигури обгрижване на някое плачещо дете от страна на майка си.

През първите години, и по-специално през първите месеци, децата могат да плачат и без причина.

Пратеникът насърчаваше майките към търпеливост, като ги благовестваше с Рая, а от друга страна, обясняваше детския плач ето така:

“Детският плач през първите два месеца е свидетелство (шехадет) за това, че няма друг Бог освен Аллах; до края на четвъртия месец е уповаване (тевеккюл) в Аллах; а до края на осмия месец е молба за опрощение (истигфар) за майка му и баща му...”

Случи се след смъртта на Пратеника.

Мюсюлманите се връщаха от морски поход. Предвождаше ги Абдуллах ибн Кайс. Връщаха се от битка и водеха пленници със себе си.

Изведнъж чуха жалостния плач на жена от пленниците.

На кораба беше и Ебу Еййуб ел-Енсари. Достопочтеният Ебу Еййуб ел-Енсари стана на крака.

“Защо ли плачеше жената?”

Отговориха му:

“Защото е разделена от детето си.”

Ебу Еййуб лично се зае с връщането на детето на майка му.

Детето беше открито и предадено на майка си. Но загрижеността на Ебу Еййуб не убягна от погледа на предводителя Абдуллах:

“Защо беше толкова взискателен по тази тема?”

Ебу Еййуб отговори с едно предание (хадис) от Пратеника:

“Чух от Пратеника да казва: “Онези, които разделят една майка и детето й, в Съдния ден Аллах ще ги раздели от обичните за тях хора!”