Прочетен: 1085 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.02.2010 17:10
РЪЦЕ УХАЕЩИ НА РОЗА
Всички деца го бяха наобиколили...
И той се присъедини към тях...
Едно малко сърчице пърхаше като малка нощна пеперуда около таза личност със светло лице...
Хвана го за ръцете. Не искаше да ги оставя. Сякаш държеше ръцете не на човек, а беше привлечен от някаква притегателна сила.
С обич се напълни малкото сърчице...
С устни искаше да докосне тези ръце...
Но преди ръцете, тяхното ухание стигна до малкия му свят...
Колко хубаво ухаеше ръката му. За първи път усещаше толкова приятно ухание...
С много обич и уважение целуна благоуханната ръка...
Подаряваме роза на любимите си хора. Всевишният го обичаше. И затова беше превърнал цялата вселена в роза и му я беше поднесъл...
Беше го дарил с уханието на розите Превърналият вселената в роза. Всичко негово ухаеше на роза.
Нямаше да забрави никога този аромат...
Притежателят на благоуханните ръце поздрави децата. С голяма радост отговори на този поздрав...
Властелинът на розите попита:
“Как се казваш?”
“Саиб бин Йезид бин Ихти’н-Немр бин Каст.”
От устните на Властелина на розите се пророни молитва за малкото дете:
“Аллах да надбави благодатта Си над теб.”
Детето се замисли, какво ли можеше да подари на Властелина на розите.
За да му поднесе роза, трябваше да следва неговите постъпки. Да го обича означаваше да прилича на него. Защото чрез обичта на Властелина на розите се постига и обичта на Всевишния, Който е Истинският притежател на всички рози.
ПЛОДЪТ НА СЪРЦАТАПратеникът описваше децата по следните два начина:
“Плодът на сърцето. Светлината на очите.”
Безподобно описание... Отдаване на невероятна значимост...
Детето е самото щастие...
Детето е извор на щастие за Пратеника.
Детето е удовлетворение за окото и сърцето.
Сърцето е центърът на щастието.
Детето задоволява сърцето, удовлетворява го, и е радост за окото...
Животът на Пратеника е въплъщение на Корана. Неговата гледна точка също... Пратеникът нарича децата “Светлината на очите”, а Коранът – “куррету а’йун” (Коран, 25/74). Т.е. радост за очите...
Раждането на дете е описано като благовестие в Корана. А според Пратеника това е най-радостната вест. Пратеникът беше дарил щедро Рафийе, която беше дала вестта за раждането на сина му Ибрахим...
Тази радост е осъзнаване на благодатта на Онзи, Който създава и изпраща детето.
Коранът предава молитвата на пророк Адем, мир нему, с която иска благодетелно дете:
“Ако ни дариш с читаво дете, непременно ще сме от признателните.” (Коран, 7/189)
Предава се и молитвата на пророка Ибрахим, мир нему, чието желание да придобие дете Аллах е изпълнил:
“Господи мой, стори мен и потомството ми да отслужваме молитвата намаз!” (Коран, 14/40)
С горните знамения Всевишният ни дава следния урок:
Той е Този, Който създава, и Той е Този, Който възпитава.
А за нас остава единствено да се насочим към Него чрез искрените си молби...
НАИСТИНА ВИ ОБИЧАМ!
Предоставихме много възможности пред днешните деца. Наситихме ги с много неща.
Но изпаднахме в проблеми с тях, както никога преди. Започнахме да се оплакваме от тях.
Но защо?
Какво пропуснахме?
Прескочихме ли нещо?
Изпуснахме ли нещо от поглед?
Тези деца бяха възпитани от нас. Смятахме, че ги обичаме повече от всичко на света.
Вярно е...
Но мисля, че забравихме нещо.
Истинската обич...
Обичта на онзи, който ги обича истински...
Може би не можахме да ги заобичаме, както Пратеникът ги обичаше.
Не успяхме да кажем: “Наистина те обичам.”
Съставяхме списък на обичащите:
“Майка ти те обича. Баща ти те обича. Дядо ти те обича.”
Защо забравихме да сложим най-напред в списъка думите “Наистина твоят създател те обича най-много”, “Наистина Пратеникът на Аллах те обича”?
Не ги опознахме и не ги представихме подобаващо...
Не успяхме да оставим децата си лице в лице с тяхната обич.
Със смъртта си дядото си отиваше, но имаше някой, който оставаше винаги.
А трябваше думите на Пратеника “Наистина ви обичам!” да кънтят непрестанно в ушите ни.
Когато имахме нужда от обич, не се сещахме, че има някой, който винаги ни е обичал.
Не осъзнахме, че имаме за пратеник, някой който много ни обича...
Не чувахме гласа, изпълнен с толкова обич:
“Наистина ви обичам!”
Не чувахме този милосърден глас:
“Наистина много ви обичам!”
Не чувахме гласа на най-обичния, който не очакваше отплата за обичта си, когато най-много се нуждаехме от обич:
“Наистина ви обичам!”
Не чувахме и не успявахме да отговорим подобаващо:
“И ние теб.”