КЪДЕ Е МАМА?

Фатма беше най-малката дъщеря на Пратеника. Беше на десет години, когато майка й Хатидже се спомина.

Фатма изживяваше дни, изпълнени с тъга и самота. Къде беше отишла любимата й майчица?

Един ден попита баща си:

“Къде е мама сега?”

Бащата отговори:

“Тя е в един тръстиков дворец...”

Малката Фатма не можа да съживи във въображението си този тръстиков дворец...

“От тръстиката, която знаем?”

Бащата описа райските дворци по начин, който малкото момиче можеше да разбере:

“Не, не! Тази тръстика е украсена с перли, диаманти и изумруди.”

Фатма се беше успокоила.

Там, където се намираше майка й, беше по-хубаво отколкото тук.

Въпросът, който Фатма задаваше, е най-важният в малкия свят на децата, които са загубили свои близки.

“Къде е тя сега? Какво прави?”

Дъщерята на Пророка беше задала на баща си въпроса, който я вълнуваше и не й даваше мира, който вълнува и много други деца.

А отговорът убеждаваше детето в реалността на смъртта и го предпазваше от страха и лошите представи за нея...

НЕ ИЗРИЧАЙ ЛЪЖА

Казваше се Лейла.

Беше се преселила в Хабаша [днешна Етиопия], а сетне в Медина. Когато напускаше Мека, при нея дойде достопочтения Юмер, който все още не беше станал мюсюлманин, и попита:

“О, майко на Абдуллах! Къде си тръгнала?”

Лейла отговори:

“Вие ни измъчвате заради религията ни. Светът не е тесен. Бихме отишли, където и да е.”

А Юмер й отвърна:

“Аллахът ви да ви помогне. Отивайте, където щете!”

Лейла си беше тръгнала, молейки се за Юмер.

След време, в Медина, Лейла гостуваше на Пратеника, заедно със сина си Абдуллах.

Абдуллах беше излязъл навън да си поиграе. Майка му го повика:

“Ела тук! Виж какво ще ти дам!”

Пратеника попита:

“Какво ще му дадеш?”

“Фурма”, отговори тя.

Пратеника каза:

“Ако не му беше дала нещо, в книгата ти с делата щеше да се запише една лъжа.”

Пратеника беше обърнал внимание на разговора между майката и детето. Дали майката щеше да даде нещо на Абдуллах или само го подмамваше?

Повечето време, без да се усетим дори, приучаваме децата на лъжа с думи, които не оценяваме като лъжливи... А когато детето започне да изрича лъжа, започваме да се питаме от кого ли се научи и как да го откажем. Прехвърляме наум имената на другарите му, от които мислим, че се е научил да лъже...

А всъщност, както и всичко останало, така и лъжата, детето научава от най-близките му хора...

ТИЧАЙТЕ КЪМ МЕН!

Децата на достопочтените Джафер и чичото на Пратеника – Аббас – бяха на еднаква възраст.

Пратеника заставаше насреща им, показваше им нещо в ръката си и казваше:

“Тичайте към мен! Който пръв стигне до мен, ще получи това!”

И те с всичка сила притичваха и се отпускаха в неговите блажени обятия.

И Пратеника ги обсипваше с целувки и прегръдки.

В тази постъпка на Пратеника имаше и игра с децата, и състезание, а сетне – награда. Състезавайки се, децата се надпреварваха към неговата любов и неговите обятия...

Пратеникът обичаше децата, изразяваше обичта си, подкрепяше я с думи и действия.

Целуването, прегръщането и играта с тях, които усилват вярата на децата, че са обичани, се повтаряха многократно, докато се изпълнят душите им.

Децата, които са отдалечавани от присъствието на възрастните, които постоянно са предупреждавани да не пречат, не получават онази близост, от която душите им се нуждаят...

Такива думи децата не чуваха от Пратеника.

Според него децата не безпокоят възрастните; възрастните безпокоят децата...