Вчера наченах един пост, свързан с възпитанието на децата, някои блогъри проявиха интерес, днес добавям още три разказа. Надявам се да ви харесат...

НЕ ОСТАВЯШЕ ПРЪВ ПОДАДЕНАТА РЪКА

Когато децата виждаха Пратеника на Аллах, веднага го наобикаляха.

Пратеникът проявяваше такава близост към тях, че децата не искаха да се откъсват от него. И той ги питаше един по един как са, какво правят, разговаряше и се шегуваше с тях.

Неговото топло отношение пораждаше топла обич към него. Децата показваха с поведението си своята обич. Хващаха го за ръцете.

Той беше пратеник, когото държаха за ръцете, като другари, ръка за ръка...

Когато едно дете го хванеше за ръката, той не отдръпваше своята, докато детето самт не го направеше. Тоест не прекъсваше тази връзка, която беше израз на обич. Не изпращаше послание “Не те искам!”, отдръпвайки ръката си пръв.

Каква изтънченост... Каква изтънчена обич, която е изключително важна за детето.

Много пъти не забелязваме колко фино са създадени децата.

“Дете е, не разбира!” си казваме и нараняваме тяхното крехко сърце, и така ги учим да нараняват чуждите сърца. Учим ги да нараняват самите нас...

Счупеното сърце един ден ще стане чупещо сърце.

А ръцете, които никога не са оставяни, без съмнение, ще станат ръце, които не ще изоставят, и не ще наранят ничия душа...

ИГРА ПО ВРЕМЕ НА ПОКЛОН

Пратеникът отслужваше молитвата намаз. Застоя се много дълго в седжде [поклон, при който вярващият коленичи и опира чело и длани в земята].

Сподвижниците се притесниха. Какво ли се беше случило? Да не би да се низпославаше нова повеля?

Шеддад бин Хад беше измежду любопитните. Може би се беше случило нещо с любимия му пратеник?

Не се стърпя... Повдигна глава и погледна.

Това, което видя, беше интересно... Хасан и Хюсеин се бяха качили на гърба му.

След като приключи молитвата Пратеника направи следното обяснение:

“Синовете ми се бяха качили на гърба ми. Не исках да прибързвам и да прекъсна тяхната игра.”

Това поведение може да се обясни единствено с търпението на Пратеника, с любовта му към внуците си. И двете обяснения са верни...

Към тази ситуация може да се подходи и от гледна точка на детската психология... Това е урок за всички нас...

Пратеника на Аллах, който е най-добър и прекрасен пример за нас, в положение на поклон, в момент, когато е най-близо до Всевишния, с езика на ситуацията ни казва:

“Не прекъсвайте играта на децата! Не ги огорчавайте и не наранявайте сърцата им! Защото това ще навреди на детската психика и ще отслаби тяхната воля.”

Колко тъжно, че има хора, които казват “Не подобава на мъжа”, “Не подобава на възрастния” да си играе с деца.

Така обаче потъпкват безграничните градини в детските души и погрешно мислят, че децата нищо не разбират.

КОГА ЩЕ Я СВАЛИ ОТ РАМЕНЕТЕ СИ?

Казваше се Юмаме...

Беше дъщеря на голямата щерка – Зейнеп – на Пратеника на Аллах.

Пратеника я обичаше много, вземаше я на рамене, разхождаше я.

Един ден Пратеника влезе в месджида [джамия] с Юмаме на раменете. Сподвижниците очакваха той да свали детето. Но това не се случи.

Пратеника, заедно с детето, се насочи към михраба [сводеста ниша в стената на джамията]. Сподвижните наблюдаваха внимателно. Кога ли щеше да свали малкото момиченце от раменете си?

Мислеха си, че това ще стане преди да започне да отслужва намаза, но пак не бяха познали. Пратеника започна с Юмаме на рамене.

Когато отиваше в седжде, сваляше детето, когато се изправяше, отново го вземаше.

Любимият пратеник се явяваше пред Най-обичания с най-обичното.

Незнайно защо ние отслужваме намаза, докато децата ни плачат до нас. Или в най-хубавия момент на игра го изоставяме и казваме “Аз тръгвам за намаз”, и не го водим заедно с нас.

В малкия свят на детето времето за намаз се отразява като прекъсване на връзката с майката и бащата, като скучни мигове, в които трябва да се пази мълчание.

Възпираме детето от това да се приближава до нас по време на намаз. Отблъскваме детето, което се опитва да се захване за нас. Не се трогваме от малкото плачещо гласче.

Колко жалко, не знаейки, че Пратеника отслужвал молитвата с дете на рамене, допринасяме за създаването на пропаст между детето и намаза.