Какво се питаме, когато до нас достигне новината за раждането на нов живот?

“Момче ли е или момиче?”

“Колко тежи?”

“На кого прилича?”

А какъв ли въпрос задаваше Пратеникът? Какво у бебето го вълнуваше най-много?

Пратеникът не задаваше нито един от въпросите, които ние задаваме.

Според разказ на достопочтената Айше Пратеникът задавал следния въпрос:
“Сътворението му пълно ли е?”

Един въпрос, различаващ се от нашите вълнения.

Може би смятаме, че това непременно трябва да е изпълнено. Сякаш пълното сътворение е напълно естествен резултат. А всъщност това е най-важното... Онзи, който изпраща, да изпрати творението си напълно завършено. Без недостатъци...

Когато получавал положителен отговор, от блажената уста на Пратеника се проронвала благодарност:
“Слава на Господа на световете.”

Поглеждайки новороденото, забравяме да отправим благодарност на Онзи, Който ни го изпраща без недостатъци...

Може би признателността, която сме пропуснали да отправим, сетне се проявява в липса на благодарност у децата ни към нас.

Слабата ни набожност се проявява чрез непълноценното възпитание на децата ни...

Беше най-голямото желание на всички майки – да занесат бебето си, детето си на онази милосърдна врата...

За да го удостои с блажения си поглед и молитва. А колко прекрасна е неговата прегръдка. Какво голямо щастие!

Умму Кайс беше изпълнена с такива мисли. Заведе малкия си син при Пратеника.

Пратеникът го взе в скута си. Докато го милваше, момченцето се подмокри.

Какво ли е изпита майка му в този момент? Колко ли се натъжи? А може би се изплаши?

Но в поведението на Пратеника нямаше нищо, което да я тласне към подобни помисли.

Пратеникът не се разсърди нито на детето, нито на майка му.

Само поиска вода.

Поля с вода мокрото място.

Не се разсърди на детето. С усмивка и целувки пресече появата на чувство за вина у детето.

Ала ние се караме на децата, казвайки “какво направи, как можа”, с което го унизяваме, а това наврежда на детската психика и в по-късните години става причина за проблемно поведение.

И без това, ако детето знаеше какво прави, нямаше да постъпи така...

Нума, синът на Бешир, беше малко момче.

Играеше на улицата. Пратеникът го повика при себе си.

Тъкмо беше донесено грозде – подарък от Таиф [оазис в Южен Хиджаз, Арабия].

Каза на Нуман:

“Занеси това на майка си!”

Беше дал чепка грозде на Нуман, за да занесе на майка си.

Когато пристигна у дома, не беше останало нищо от гроздето. Малкият Нуман беше го изял.

След няколко дни Пратеника отново срещна малкия Нуман на улицата. Попита го:

“Какво направи с гроздето? Занесе ли го на майка си?”

Нуман каза истината на любимия си Пратеник:

“Не.”

Защото той не се ядосваше на никого. Не се разсърди и на Нуман.

Пратеникът се усмихна на детската постъпка и закачливо каза:

“Гудер.”

Тоест неблагонадежден...

Един ден достопочтения Аббас, чичо на Пратеника, реши да посети Пратеника.

Беше довел и малкия си син Абдуллах.

Този път обаче не получи вниманието, което неговият племенник обикновено проявяваше – нито се поинтересува, нито поговориха.

Чичото се обиди и прекъсна посещението си.

Изрази своето неодобрение пред сина си.

“Видя ли как се отнесе с нас моят племенник? Сякаш не ме видя дори. Не му се хареса идването ни.”

Малкият Абдуллах се учуди на думите на баща си.

“Но, татко, с него имаше един човек, който непрекъснато му говореше.”

Аббас не беше видял никого. Не искаше да повярва на сина си. Върна се и влезе. В стаята нямаше никой освен Пратеника.

“О, Пратенико, когато казах на Абдуллах, след като си тръгнахме, че не сте ни удостоили с вниманието си, той отговори, че при вас е имало някой, с когото сте разговаряли. Но аз не видях никого!”

Пратеникът попита Абдуллах:

“Абдуллах, ти видя ли го?”

“Да, видях го.”, отговори момчето.

Пратеникът се обърна към обидения си чичо:

“Той беше Джебраил. Не можах да говоря с теб, защото бях зает с него...”